BACK TO THE FUTURE с Дейв Греъм

Дейв Греъм беше „катерач от бъдещето” приблизително около времемето когато аз съм правил първите си стъпки в този спорт. Сега години по-късно футуристичните фигури естествено са други, но Дейв вече е легенда, която не можем да не харесваме заради всичко което е правил и продължава да прави на тази сцена.Изглежда, че след толкова години професионални дейност той се е превърнал във своеобразен „професор” и като такъв успя да изнесе страхотна лекция на 27. септември в Boulderland.

            “Climbing is not really a sport.” – Dave Graham

Връщаме се на темата за катеренето и бъдещето, точно толкова нашумяла в световен план, колкото винаги си е била, защото това занимание, както всички се съгласихме, не е просто спорт, а постоянен поглед напред. Който е следил поне малко последните 30-тина години на световно катерене знае, че това е напълно вярно твърдение. Човек няма как да не остане с впечатлението, че онова което се е смятало за немислимо, фантастично бъдеще на нашия спорт, се случва приблизително веднъж на всеки няколко години. Един господ знае как ще се развият нещата само в следващото поколение, камо ли след това.

В края на биографичната си книга “Revelations”, след като ни е описал цяла ера, гигантския скок на катеренето през 80-те години на миналия век, Джери Мофат  накратко разказва за пристигането на новата смяна. Впрочем в разказа му се чете абсолютно изумление от способностите на младите. Ще приложа любителски превод на една малка част от него:

„Сега идваше ново поколение катерачи. Тренирайки по-здраво, бивайки по-силни, те ставаха добри на все по-малка възраст. В състезанията, катерачи като Франсоа Льогран и Юджи Хирайама, които доминираха в края на 90-те, имаха далеч по голяма енергия, отколкото аз някога съм имал. След като приключих със състезанията аз съм редил маршрути за тях. Винаги съм знаел какво прави добрия състезателен маршрут, това е предизвикателство, което системно изсмуква енергията на катерача. Така че менях и изчанчвах маршрутите, които правех, за да съм сигурен, че няма кък да бъдат „излъгани”, къде да се почива и възстановява. Въпреки това онези като Франсоа и Юджи изглеждаха способни да тръснат където си поискат и стигаха до края. След това се появиха катерачи като Малкълм Смит и американците Дейв Греъм и Крис Шарма. Тези пичове имаха забележителна енергия и железни пръсти, невероятни умения и решителност.”

Джери Мофат

Сетих се за този параграф покрай казаното от Дейв Греъм в Boulderland на проведения катерачен уъркшоп. Там стана дума за някои доста ценни и интересни, особено за начинаещите катерачи, неща като приемствеността между поколенията, откриването на индивидуален стил, израстването в катеренето и особено поуките, които можем да извлечем, гледайки как катерят децата. Именно тук открих връзката с цитата от “Revelations”, книга която разказва за хора, които през 80-те са водели света на катеренето, набирайки се като ненормални и тренирайки пръстите си на тухлени стени. Същите тези хора за едно десетилетие са развили катерачните техники и екипировката така, че да доведат до появата на поколенията Греъм – Шарма, Ондра, Митака от НСА и каквото още е пред нас.

В Boulderland Дейв наблегна на идеята, че катеренето не е точно спорт в класическия смисъл на думата. Ние това го знаехме, но е хубаво, че го чухме и от един утвърден авторитет като него. Един катерач следва да бъде повече или по малко атлет, но всичко, което го прави добър следва оттам нататък. Важно е човек да бъде във форма, да има силни пръсти, бицепси, преса, дъра-дъра..., но това е почти нищо в сравнение със всички други неща, които той трябва да знае и може, за да преминава тежки маршрути.

В зората на трудното катерене, някъде в края на 70-те, хората са вярвали, че е достатъчно да могат да се набират 30 пъти на първата фаланга на пръстите си, за да преминат 8а например. Е, повечето от тях са се научили да се набират, но са останали далеч от 8а-то. Защото се оказва, че катеренето е и техника, тактика, психологическа нагласа, мотивация, натрупване на опит от изкатерени линии... Трудните маршрути са отделни вселени, а катеренето по тях – цяла философия.

Катеренето е нещо естествено за човека, остатък от еволюционния път на маймуните, но ето, че хората не са еднакви, както ни обеждава Дейв Греъм. Каквито и съвети да се следват, както и да се тренира, едните винаги ще се катерят по различен начин от другите, най-малкото заради антропологическите различия във физиката им. Тук нещата опират до стила на катерачите и възможността за приемственост помежду им. Защото те са силни или слаби, ниски или високи, идват от различни континенти и раси, но всички те мерят сили на едни и същи маршрути. Става въпрос за способността пълноценно да наблюдаваме катеренето на другите, откривайки най-доброто за себе си. Греъм даде пример със себе си и Даниел Уудс – коренно различни катерачи. Той, твърдейки, че е слаб физически (колко пък да е слаб), разчитал на лекота и динамика, докато Уудс действал систематично и силово, изолирайки движение след движение, за да се справи с проблемите си. Вероятно е така.

Прекрасно е, че живеем във време наситено с възможности и информация, че можем лесно да изследваме катеренето на живо и от филмите, че Дейвид Греъм ни идва до София да покатерим и поговорим. За много хора това не е нищо специално, но други помнят колко заспало беше всичко у нас до преди десетина години и как бързо занапредваха всички в последно време. „Погледнете зад гърба ми, гледайки ги може да научите повече за катеренето, отколкото от мен...” – каза Дейвид на събралите се в Boulderland, сочейки двама малки змея от клуб „Алтиус”, които в този момент бяха сметнали за по-интересно да се катерят, вместо да слушат как някакъв дълъг тип дрънка нещо на неразбираем език. След това добави, че по аналогия с казаното намира за много по-ценно и интересно да се гледат клипове от ранния период на Адам Ондра, отколкото сегашните му чудовищни прояви. Склонни сме да се съгласим и с това.

           

Така ако се върнем за последно към цитата от книгата на Джери Мофат, можем да заключим, че и да се смачкаш от набирания, и да обикаляш по цял ден нагоре надолу по кампус борд-а, пак може никога да не изкатериш нищо задоволително. Казвам „задовоително”, защото все пак тук говорим за катеренето като удоволствие, лично удовлетворение и усъвършенстване.  Времето минава, бъдещето идва отново и отново, и ако не извършиш определени натрупвания, както по тялото, така и в главата си, може да се окаже, че набиранията на една ръка ти помагат само да изглеждаш по-добре на плажа. Добрата новина е, че днес вече имаме шанса да се възползваме свободно от една внушителна традиция в спорта, който „...is not really a sport.”

Текст: Стоян Ненов
Фотография: Владимир Пеков

Червена Дяволска Линия

Червена Дяволкса Игла

Преди няколко седмици се случи да участвам в доста трудно начинание. Идеята беше да се заснеме късометражен филм със сериозно алпийско катерене. В България до сега няма много такива образци. Водени от ентусиазма и доброто хрумване, се въвлякохме в мини експедиция, изпълнена с въпросителни елементи в стил: „Мега мания ше е ако стане!“. То пък взе, че стана след около седем тежки работни дни, на терен по проекта. Цялата работа бе заради отдалечената „Червена Дяволска Игла”, с нейните надвесени 250 метра здрав гранит.

„Мега мания ше е ако стане!“ включваше доста неизвестни... Дали ще може да изнесем необходимият инвентар за катерене и снимане; дали изобщо ще може да се прокара свръх трудна линия, чието чисто преминаване да заснемем; неща като – ще бъде ли приемливо безопасно, самото катерене и снимане едновременно, все от тоя род, плюс всичко, за което не се сетихме. Забравихме, че ще ни е необходимо и адекватно количество храна, за да може катерачите да останат свежи до края. Кого иначе да заснемем, как преминава мъжествено по новата, велика линия. В крайна сметка се получи с девет единици ентусиазъм и зрънце мозък.

Мартин Маровски, Емо Колевски

Мартин Маровски, Емо Колевски

Мартин Маровски и Емилиян Колевски бяха под постоянният прицел на обективите. В ролята си на топ катерачи, те се опитваха не само да прокарат нечовешки трудна линия,която да бъде премината в свободен стил от Емилиян, но и да осигурят 250-300 метра парапет, по-който снимачният екип да се движи и снима. За тая работа вече не можеше да са само „Топ”, а и малко като тежковозни шерпи. Още от първите метри след хижа Мальовица, те усетиха напрежението, което падна върху тях. Това ясно можеше и може (благодарение на снимките) да се види от изпъкналите жили под тежката раница на Мартин Маровски. Какво само понесе тоя кротък човек!

Принципно двучасовият преход протече двойно повече при нас, заради цялата купчина железария, дето мъкнехме и нуждата да се отдели време, и ресурс за запечатването „върху лентата” на  моменти, когато ни е най-трудно. Към края на прехода червената игла се извиси пред леко уморените ни погледи и осъзнахме, че работата определено ще си струва, ако станеше.

(противно на моя скептицизъм към това, което бяхме предприели, всички бяха напълно сигурни, че „НЯМА НАЧИН ДА НЕ СТАНЕ!“)

Още същият ден Мартин и Емо огледаха възможностите за нова линия и след бързото уточняване грабнаха въже, чук, бормашина и там другите сто неща, които им бяха необходими. След това запретнаха ръкави по прокарването на маршрута. Два часа по късно бяха преминали внушителните 7м. по 250 метровата надвесена скала. Съмнение в успеха, обаче, отново не успя да се прокрадне, въпреки математическата очевидност, че с това темпо няма как да се изкатерят 250 метра здрав гранит.

Мартин Маровски по първите метри на "Тънка Червена Линия"

Лагерът

Нагоре и напред по маршрута 

В ден втори, работата на снимачния екип беше сведена до минимум. Ставане с изгрева, катерачите поеха отново нагоре по фиксираните въжета, а на края им, Мартин застана на челна позиция в свръзката, смело напред с чук в ръка. След около час вече нямахме близкия достъп до катерачите, необходим, за да заснемем читав кадър. Изключително трудния терен не ни позволяваше, а парапетът щеше да бъде изграден чак след цялостното прокарване на маршрута.

Така след няколко дни първо умряхме от скука и невъзможност да заснемем прокарването, а после аз възкръснах отново към ентусиазма и реших на всяка цена да потърся път, който да ме отведе над двамата катерачи и да щракна някой друг шедьовър. Ако станеше!

Мартин води второ въже по маршрута

По този начин стигнах до целта, където се оказах висящ накрая на 50 метрово единично въже, поклащайки се над безбрежната шир, романтика та дрънка. Да висиш накрая на това въже и да гледаш как то се стапя, и става невидимо в перспективата,си е депресия. Особено, ако в същия момент наблюдаваш фигури от висшия пилотаж в катеренето на небесни куки. Последното много добре може да се опише с израза „тънък занаят”...

Последните метри по маршрута са "тънък занаят"

Мартин на върха на дяволската игла

Същият ден свръзката стигна до върха и първата част от мисията бе завършена. Маршрутът бе факт. Сега оставаше някой да постави парапетите, да се надъха и да се изкатери за зрителите, за първи път и то свободно. Край на небесните куки и „тънките занаяти”, гимнастиката започваше. Емката трябваше да скочи в трикото и пантофките и да потанцува пред обективите, както той си може, с грация и фантастична сила. Накрая щяхме да съберем стоте кила инвентар и газ надолу. Стана така обаче, че четиридневното катерене бе натрупало у Мартин силна умора от физичен и психически тип. В следващите дни няма да се катери.Оставихме всичко в лагера и поехме обратно към града, където да се насладим на топла храна и студена бира.

Обратно в района

След като маршрутът чакаше, а парапетът също бе факт, решихме да заснемем всичко за един ден и да ходим да празнуваме. Преценихме, че няма да е проблем да съберем всичко след края на снимачния ден. Преценката отново беше погрешна. Тръгвайки в шест сутринта от София, за около 3 часа бяхме в подножието на маршрута. Храна почти нямахме, а по-лошото бе изключително ниската температура на около 2600 метра надморска височина, където се намирахме ние! Снимачният екип се движеше с много бавно темпо, което принуждаваше катерачите да изчакват.

Завръщането  в района бе белязано с още повече ентусиазъм. 

Стоил Димитров повреме на снимки

 Облечени с тънко и леко облекло, Емо и Мартин рискуваха да съберат доста студ.Това в края на деня доведе до провал по последното, най-тежко въже и неуспешно свободно преминаване на маршрута.Изтощени и разнебитени от ниските температури се прибрахме отново без успех по домовете си.

Края на първо въже

Лека почивка преди предсоящото последно и най-трудно въже

Емилиян Колевски "пречупва"

 Мартин Маровски увислан на въжето, съборен от трудността  на маршрута

Поглед към острите ръбчета 

Пасажа на последното и най-трудно въже по маршрута 

Дни след първото разочарование Емилиян Колевски се върнал за трети път и преминал свободно маршрута заедно с Мартин Маровски. Така маршрутът се сдобил с оригиналното име „Тънка Червена Линия“ и хапещата категория от 7с+.

Представяме ви кратка фото история от цялата атака, а скоро очаквайте и вълнуващото видео, което ще излезе из вълшебната манифактура на Стоил Димитров.

Тук може да разгледате "Тънка Червена Линия" в детайли

 photos ©Vladimir Pekov

Indoor Climbing Trip Report #1| St. Johann im Rosental

Били ли сте в Lavamünd? Не сте, разбира се.

Но пък кой знае, случва се пътникът да попадне на място като Lavamünd и да го разпише в списъка на посетените в Европа кътчета, както вчера неочаквано ни се случи и на нас. Някой ден неминуемо се появява такъв потребител и оставя суховат и авторитетен коментар под безотговорния ти блог пост:

„Lavamünd е името на малко австрийско селце, разположено по течението на река Драва в малка котловина веднага след северната граница на Словения… дрън дрън.”

Всъщност в Lavamünd няма почти нищо внушително и ако не се загубиш по словенските магистрали, вероятността да достигнеш до него непреднамерено е малка, тази да го забележиш е дори още по-малка, а да спреш и да останеш там – почти невъзможно. Хубавото там е дълбокото, изкуственото езеро с плаж от тучна тревица и платформи за скачане в тъмната вода от Драва. Представете си го само - 15 часа път с кола и стигате до слъчево езеро, в което радостно пищят дечица, под погледите на младите им, разсъблечени австрийски майки. Просто се отбивате и спирате... Но стига за Lavamünd.

Важно! На градската карта, някак дискретно бе отбелязано, че има катерене, но на уреченото място не намерихме съществени скали, а и никой в крайна сметка не даде информация по въпроса. Така че по тази дисциплина пишем „Слаб” на Lavamünd. Няма и интернет, което е резил.

Още рано на следващата сутрин, след спирката-отдих в Lav… отпрашихме по перфектен планински път към мястото, за което всъщност бяхме тръгнали. Става дума за St. Johann, но „im Rosental”, защото има още много села с това име. Тук вече наистина може да се каже, че няма нищо повече от пасторални картини и спокойствие, но такова мнение, особено за любителите на катеренето би било, как да кажа – тъпо.

В St. Johann си имат чисто нова боулдър стена в собствено хале, което е построено срещу халето на старата стена, сметната от местните за демоде. Новият “Boulder Garage” е чаровно, лъскаво боулдър центърче, оборудвано от WALLTOPIA с всичко необходимо, както за здраво катерене, така и за развлекателни сесии. Мястото наистина е сравнително малко и някак „провинциално” по австрийски (тихо, спокойно и изобщо „no big deal”), но в България например още не съм виждал такова, то и няма. Гаражът разполага с маршрути за всички нива, душ и стерилни тоалетни, музика, балкон за почивка, еспадрили и магнезий, че даже кожен диван.

Оказа се, че на 500 м. има и едно от онези „Badesee”-та (пак изкуствено езеро с плаж), по-хубаво и от това в Lavamünd, а най-важното е, че в радиус от 30 мин. с кола има поне два разработени обекта за спортно катерене, единият от които е тема за отделен гидовник (разбирай – много маршрути). Това нещо е само малка част от цяла поредица катерачни обекти, които видяхме на картата.



В “Boulder Garage”, успяхме да направим малко снимки на по-ранните посетители и красивото девойче Ана, а след един момент нататък сякаш цялото селце се изсипа и започна да се катери. Интересното и хубаво е, че временно се сдобихме с ключ (мерси, Ива!) за мястото, който да ползваме за вечерта, заедно с кожения диван, банята и тучните полянки наоколо. Като приключим тук, може да се порадваме и на местното скално катерене.



P.S.
Вторият ден в St. Johann премина без катерене на скали, но в атмосфера на къртовски фотографски труд за Владо, глад и мотане за мен. Но пък случайно се получи ей тая тъпотия:




Очаквайте продължение…

Дъжд и бурни емоции на купа "Селт"

През изминалия уикенд (2-3 юни) в Казанлък се проведе традиционната купа "Селт", пети кръг от купата на България по състезателно катерене за деца, юноши и девойки. Логично, състезанието бе организирано от местния клуб "Селт", който поддържа дългогодишна традиция в подобни прояви на високо професионално ниво.
Главен съдия бе Николай Недялков, а съдия откривател (разбирай онзи, който нарежда боулдър маршрутите) - Калоян "Калата" Добрев. 
И тази година в единия от градовете на розите ( другия е Карлово бел. авт.) се появиха най-добрите катерачи сред българските деца и тинейджъри, за да демонстрират в една престижна надпревара, колко са тренирали напоследък, да затвърдят своя авторитет и този на треньорите им. 
Както се полага, проявата бе съпътствана с много спортен хъс, състезателно ожесточение, големи надежди и бурни емоции. Не щеш ли, калпавата дъждовна пролет на 2012 година бе решила да се прояви отново и го направи, люсвайки обилен валеж върху малките участници, зрителите и спортните съоръжения. Това като че ли  охлади страстите и след като хватките изсъхнаха, състезанието можеше да продължи в предварително предвидения формат, излъчвайки победителите.


Повече информация и подробно? класиране:
http://www.bfka.org/

Талашитени Истории

Как да опитомиш боулдър? - първият Килифаревски climbing report.

Автор: Стефан Аврамов
Снимки: Владо

Сутрешна загрявка, кафе и нещо да се павка, музика за добавка, интернет за справка.
Това е една своеобразна ритуална и дори традиционна старт позиция за по-нататъчни катерачни чертежи. Както всеки репорт и този би следвало да бъде предаден във времева и пространствена форма, та 11 часа и 0 мин. старт с кампус блъскане. Казвам блъскане, защото системата и методиката в действията винаги са ги отегчавали. Започва загряване на пръсти, доколкото е възможно в температура -5. След достатъчния прилив на кръв и затопляне на тялото, следват първа, трета, осма серия, а докато дърво и камък се пука на килифарефския катерач пръстака е винаги на кука.

Е, за протокола трябва да се отбележи, че често пъти си тръгват с три пръста на ръката и два в торбичка, но са доволни от разкъсващия тренировъчен кампус. Та следва палене на печка тип кюмбе, можещо да погълне холова гарнитура на три пъти и това довежда до показване на татуирани мускули без целулит.

Изложението е нелепо по същност, поради причината, че не съм споменал действащите лица. Ще използвам новите им псевдоними, вярвам че ще бъдат разпознати на мига. Та шапки долу, червен килим и вашите силни аплодисменти за Мазния и Аушвиц.

Страхотната комуникация изразяваща се най-вече в заучени фрази като: „да не съм чул“ „ кажи дееее“ „ дай майсторче“ „не е проблем“ , наи-вече употребяваната „обади се на бърза помощ аз ще му намеря рамото“. На пръв поглед това пълноценно общуване украсява тупането на слопъри и пречупването на ръбчета под 45 градуса.

Появява се и първият труден боулдър, дори проблем! Сега без шапки, защото те са за гейове и содомити. Този въпросен боулдър е от типа, който е достатъчно болезнен и на някой минувач с неподготвеното око ще му е нужен GPS и наръчник на младия фантазьор. Казвам това защото логика няма! Въображението е водещо, дори преминаващо в лудост през трите боулдър състояния: апатия, агония и астрал. Не си ли минал през тях, не си достоен за килифаревска тупалка. Унесени в шляпане на слопъри и див рев, времето минава, все едно си взел едно от онези хапчета, които ти носят по едни специални субкултурни мероприятия, където не знаеш какво се е случило изобщо. Така два часа от живота на тези млади белопръсти момчета преминава в прашна тестостеронна и неконтролируемо-физическа среда.

Внезапно идва тя – прекрасно смъртоносната и завладяваща като римски легион умора. Тя е от онзи тип, в който кръвното пада и залитането на път към вкъщи става нещо нормално. Тук пропускам една важна подробност, блажено видяна от малцина. В нея е заключен вълшебен синтез между талашит, хватки и много желание, което издава извратената им същност и провинциалната им характеристика, за която психолози и психиатри правят тъпи заключения, твърдейки, че това е болест и тя е лечима.

Да си талашитен катерач не е извращение и не е отклонение от нормалната катерачна същност.