29.09.2013 г.

BACK TO THE FUTURE с Дейв Греъм

Дейв Греъм беше „катерач от бъдещето” приблизително около времемето когато аз съм правил първите си стъпки в този спорт. Сега години по-късно футуристичните фигури естествено са други, но Дейв вече е легенда, която не можем да не харесваме заради всичко което е правил и продължава да прави на тази сцена.Изглежда, че след толкова години професионални дейност той се е превърнал във своеобразен „професор” и като такъв успя да изнесе страхотна лекция на 27. септември в Boulderland.



            “Climbing is not really a sport.” – Dave Graham

Връщаме се на темата за катеренето и бъдещето, точно толкова нашумяла в световен план, колкото винаги си е била, защото това занимание, както всички се съгласихме, не е просто спорт, а постоянен поглед напред. Който е следил поне малко последните 30-тина години на световно катерене знае, че това е напълно вярно твърдение. Човек няма как да не остане с впечатлението, че онова което се е смятало за немислимо, фантастично бъдеще на нашия спорт, се случва приблизително веднъж на всеки няколко години. Един господ знае как ще се развият нещата само в следващото поколение, камо ли след това.

В края на биографичната си книга “Revelations”, след като ни е описал цяла ера, гигантския скок на катеренето през 80-те години на миналия век, Джери Мофат  накратко разказва за пристигането на новата смяна. Впрочем в разказа му се чете абсолютно изумление от способностите на младите. Ще приложа любителски превод на една малка част от него:

„Сега идваше ново поколение катерачи. Тренирайки по-здраво, бивайки по-силни, те ставаха добри на все по-малка възраст. В състезанията, катерачи като Франсоа Льогран и Юджи Хирайама, които доминираха в края на 90-те, имаха далеч по голяма енергия, отколкото аз някога съм имал. След като приключих със състезанията аз съм редил маршрути за тях. Винаги съм знаел какво прави добрия състезателен маршрут, това е предизвикателство, което системно изсмуква енергията на катерача. Така че менях и изчанчвах маршрутите, които правех, за да съм сигурен, че няма кък да бъдат „излъгани”, къде да се почива и възстановява. Въпреки това онези като Франсоа и Юджи изглеждаха способни да тръснат където си поискат и стигаха до края. След това се появиха катерачи като Малкълм Смит и американците Дейв Греъм и Крис Шарма. Тези пичове имаха забележителна енергия и железни пръсти, невероятни умения и решителност.”

Джери Мофат

Сетих се за този параграф покрай казаното от Дейв Греъм в Boulderland на проведения катерачен уъркшоп. Там стана дума за някои доста ценни и интересни, особено за начинаещите катерачи, неща като приемствеността между поколенията, откриването на индивидуален стил, израстването в катеренето и особено поуките, които можем да извлечем, гледайки как катерят децата. Именно тук открих връзката с цитата от “Revelations”, книга която разказва за хора, които през 80-те са водели света на катеренето, набирайки се като ненормални и тренирайки пръстите си на тухлени стени. Същите тези хора за едно десетилетие са развили катерачните техники и екипировката така, че да доведат до появата на поколенията Греъм – Шарма, Ондра, Митака от НСА и каквото още е пред нас.

В Boulderland Дейв наблегна на идеята, че катеренето не е точно спорт в класическия смисъл на думата. Ние това го знаехме, но е хубаво, че го чухме и от един утвърден авторитет като него. Един катерач следва да бъде повече или по малко атлет, но всичко, което го прави добър следва оттам нататък. Важно е човек да бъде във форма, да има силни пръсти, бицепси, преса, дъра-дъра..., но това е почти нищо в сравнение със всички други неща, които той трябва да знае и може, за да преминава тежки маршрути.


В зората на трудното катерене, някъде в края на 70-те, хората са вярвали, че е достатъчно да могат да се набират 30 пъти на първата фаланга на пръстите си, за да преминат 8а например. Е, повечето от тях са се научили да се набират, но са останали далеч от 8а-то. Защото се оказва, че катеренето е и техника, тактика, психологическа нагласа, мотивация, натрупване на опит от изкатерени линии... Трудните маршрути са отделни вселени, а катеренето по тях – цяла философия.

Катеренето е нещо естествено за човека, остатък от еволюционния път на маймуните, но ето, че хората не са еднакви, както ни обеждава Дейв Греъм. Каквито и съвети да се следват, както и да се тренира, едните винаги ще се катерят по различен начин от другите, най-малкото заради антропологическите различия във физиката им. Тук нещата опират до стила на катерачите и възможността за приемственост помежду им. Защото те са силни или слаби, ниски или високи, идват от различни континенти и раси, но всички те мерят сили на едни и същи маршрути. Става въпрос за способността пълноценно да наблюдаваме катеренето на другите, откривайки най-доброто за себе си. Греъм даде пример със себе си и Даниел Уудс – коренно различни катерачи. Той, твърдейки, че е слаб физически (колко пък да е слаб), разчитал на лекота и динамика, докато Уудс действал систематично и силово, изолирайки движение след движение, за да се справи с проблемите си. Вероятно е така.

Прекрасно е, че живеем във време наситено с възможности и информация, че можем лесно да изследваме катеренето на живо и от филмите, че Дейвид Греъм ни идва до София да покатерим и поговорим. За много хора това не е нищо специално, но други помнят колко заспало беше всичко у нас до преди десетина години и как бързо занапредваха всички в последно време. „Погледнете зад гърба ми, гледайки ги може да научите повече за катеренето, отколкото от мен...” – каза Дейвид на събралите се в Boulderland, сочейки двама малки змея от клуб „Алтиус”, които в този момент бяха сметнали за по-интересно да се катерят, вместо да слушат как някакъв дълъг тип дрънка нещо на неразбираем език. След това добави, че по аналогия с казаното намира за много по-ценно и интересно да се гледат клипове от ранния период на Адам Ондра, отколкото сегашните му чудовищни прояви. Склонни сме да се съгласим и с това.

           
Така ако се върнем за последно към цитата от книгата на Джери Мофат, можем да заключим, че и да се смачкаш от набирания, и да обикаляш по цял ден нагоре надолу по кампус борд-а, пак може никога да не изкатериш нищо задоволително. Казвам „задовоително”, защото все пак тук говорим за катеренето като удоволствие, лично удовлетворение и усъвършенстване.  Времето минава, бъдещето идва отново и отново, и ако не извършиш определени натрупвания, както по тялото, така и в главата си, може да се окаже, че набиранията на една ръка ти помагат само да изглеждаш по-добре на плажа. Добрата новина е, че днес вече имаме шанса да се възползваме свободно от една внушителна традиция в спорта, който „...is not really a sport.”

Текст: Стоян Ненов
Фотография: Владимир Пеков