До "Piz Badile" и обратно...

Бях малко обиден на италианските Алпи, че ми причиняват подобно нещо. В два часа през нощта, малко след като бяхме слезли на хижата “Джанети” с Владо и двамата ни нови италиански приятели, лежахме на студения дъсчен под, тъй като всички дюшеци бяха заети. На повечето хора, които ще прочетат тази история, навярно е известно колко хладни и затормозяващи могат да бъдат хижите в планина като Алпите дори през лятото. Особено, когато човек е станал от сън в три и половина предната нощ, за да се катери часове наред по 1000 метрова гранитна стена, сетне да се спуска часове наред по опаката страна на 1000 метровата гранитна стена и след като е походил още малко да достигне до чуждоземна хижа в 1 часа и 30 минути – почти цяло денонощие по-късно. Всъщност това, че лежахме на пода е доста естествено, тъй като всички останали „хиляда” човека, които бяха с нас на върха на прекрасния Бадиле в 20 часа, са пристигнали в хижата около...няма значение колко по-бързо от нас. Това се случи така поради решението ни да споделим двете си въжета с въпросните италиански приятели, които по някаква причина пристигнаха на върха само с едно леко, спортно въже, та се бяха подготвили психически, да спускат 30 метрови рапели цяла нощ. Споразумението ни се стори изгодно, понеже долу тях ги чакаше колата им, с която да стигнат обратно до Бондо, а нас не ни чакаше нищо. Та ставаше дума, че останалите хора лежат на дюшеци, разполагат с възглавници и възмечтаните от мен одеяла, докато аз и спътниците ми се търкаляме гладни и примрели от умора по дюшемето.
Както и да е. Някак си приех положението, в което се намирахме и започнах да се успокоявам, след като постлах ветровката си под гърба и положих глава на дюшека, в краката на анонимен алпинист. Човекът тутакси се размърда и изглежда не беше особено доволен от появата ми. Аз обаче бях достатъчно тактичен, че да остана неподвижен там, където вече се намирах и в същото време малко безскрупулен в стремежа си да си осигуря няколко часа сън. След малко успях да се унеса, под напора на тежката умора, за няколко мига забравих в какви скапани условия съм принуден да битувам. Въпреки всичко бях доволен от изминалия ден и въобще от успеха, който така категорично извоювахме при изкачването на стената. Това бе най-голямото удовлетворение и нищо от настоящия дискомфорт нямаше значение, след като мисията ни е към своя край. Оставаше ни само да слезем до Вал Масино, да се предвижим до Бондо, обратно в Швейцария, след това да походим още 2-3 часа до палатката с багажа ни, която си стоеше в подножието на прословутия северен ръб. Тогава всичко щеше да свърши благополучно и ние да поемем обратно по пътищата на Италия, Словения, Хърватска и така нататък до България. Струва ми се, че при тези оптимистични мисли, се усмихнах леко, както бях свит на земята, а след това заспах. Будих се множество пъти и се взирах в часовника, времето не мърдаше. Прекарах на земята около час, през който състоянието ми непрекъснато се влошаваше. Измръзвах, схващах се, а нощта не искаше да премине. Тогава видях, че някой снове из коридора, гледах неясната фигура на фона на приглушената светлина и след малко бях сигурен – това е Владо. Категорично отказал да спи на земята, твърдо решен да намери по-добър вариант за прекарване на нощта. След малко научих, че докато аз съм се правил на заспал върху студения под, той успял да проникне в кухнята, откъдето задигнал няколко филии сух хляб, малко масло и бутилка кисело вино. Може би съм пропуснал да спомена в настоящия разказ, че поради големия си ентусиазъм на сутринта, преди да започнем изкачването по стената, бяхме забравили да вземем със себе си каквито и да е било пари или документи за самоличност. Както е известно, в днешно време храната по целия свят струва пари и когато не разполага с тях, човек трябва да импровизира иначе остава гладен. В същото време, българите като нас се нуждаят от паспорт на влизане в Швейцария, тъй като тази прословуто неутрална държава не е част от Евро съюза, въпреки това там важат правилата определени от Шенгенската спогодба, които все пак ни освобождават от неудобствата на визовия режим.

Както бяхме умрели от глад и умора, набързо устроихме своеобразен пир пред хижата с горепосочените продукти. Излишно е да споменавам, че това бе едно от най-вкусните яденета, които помня. Преполовихме бутилката с вино и веднага повдигнахме бойния дух. Нахълтахме обратно в спящата хижа и Владо, въодушевен от малкия ни – голям успех с вечерята, изказа увереност, че няма начин някъде по етажите да не се намират две прекрасни, меки и топли легла. Изкачихме се по стълбите и...още помня свирепата решителност, с която скочих в чистите чаршафи, завих се с тлъстото вълнено одеяло и моментално изпаднах в дълбок сън. Този път истински, пълноценен сън в италианските Алпи, на третия етаж на хижата „Джанети”.

Потъваме в меките матраци и сънуваме скали и движения, катерим се нагоре. Метър по метър приближаваме върха и се смеем. Карабинери, примки, две разноцветни въжета и огромен, лъскав комплект френдове. Всичко това – леко и приятно на пипане ни помага в най-важното и забавно начинание през цялото лято. Движим се бързо, нещата вървят по-гладко, отколкото сме си ги представяли. Цялата фрустрация от неуспешния ни първи опит преди два дни, когато се изгубихме, е изчезнала безвъзвратно. Пред нас пъплят няколко свръзки от концентрирани немски, италиански и холандски алпинисти, екипирани като на снимките в каталозите. Всъщност ние се движим почти на чело, а изброените чуждоземци са зад нас. Изпреварваме сериозните катерачи, правейки истински слалом около линията, по която е минал великият Рикардо Касин през далечната 1937 година. Плочите наоколо са приятни – леко полегнали и с едър позитивен микрорелеф, така че можем да се движим бързо, преминавайки по 100 метра на френска свръзка; радваме се на любимия гранит като малки деца. Правим снимки, ядем шоколад и пием прекрасна ледникова вода. Когато пожелаем си позволяваме да се бавим, така или иначе трябва да внимаваме за другите и да се съобразяваме със скоростта на това интернационално катерачно влакче, в което участваме. Виждам най-възрастните италиански алпинисти да се усмихват сърдечно. Тупат ни приятелски, когато се срещаме по площадките и повтарят „Комплименти, комплименти регаци...” след като преминаваме двете по-трудни въжета и прословутите камини, през които преминава маршрутът на Касин. Преодоляваме пасажите с истинско удоволствие, ние – „ненормалните”, облечени в леки спортни одежди, вместо в каталожни алпийски материи, нахилени българчета. Играем си по маршрута като на катерушка – катерим се, разговаряме, смеем се шумно, дишаме въздух с пълни гърди и снимаме, снимаме, снимаме...

Отворих очи отново след два часа и половина. Очакваше ни ранен и студен алпийски старт, както се казва. От съня ме измъкнаха шумовете на пробуждащата се хижа. Часът беше 4 и 30 минути, което за тези места си е съвсем нормално време за ставане. Разбутах Владо, който изглежда изобщо нямаше намерение да излиза от постелята скоро и му казах, че трябва да слизаме долу, ако не искаме да изтървем двамата италианци, които бяха жизнено важни за предвижването ни до Бондо. Намерихме въпросните на една от масите в снощната спалня, която се беше преобразила на столова. Пихме по едно бързо кафе и тръгнахме да бързаме надолу към Вал Масино. Нямахме търпение да се измъкнем от планината и вече да приключваме с тази работа. Спуснахме се по двучасовия наклон към градчето със свирепо темпо. Около 8 часа пристигнахме до превозното средство на италианците, които отдъхнаха и започнаха да раздават поздравления за успешния завършек на мисията. Радвахме се заедно с тях, въпреки че ни чакаха час и половина път с кола и още три часа изкачване до палатката. Събрахме цялата си останала решителност и се качихме в колата...
Возене с лека и неангажираща музика, трек до хижата „Саш Фюра”, топъл чай и ето, че пристигнахме благополучно до изходната позиция, без дори да имаме проблеми на влизане в Швейцария.

В този момент – гладни, уморени и изтръпнали, бяхме обладани от най-голямото доволство на света. Знаехме, че сме завършили основната и най-трудна част от приключението си, изкачили сме върха. От сега нататък да се гордеем с това бе наша привилегия и неоспоримо право. Вече нищо не можеше да ни уплаши, камоли да ни спре, по обратния ни път към дома. Чувствах се безсмъртен. Безсмъртен не по някакъв измислен поетичен начин или като кой знае какъв герой, а като един своеобразен Дънкан МакЛауд. Бях нинджа и Люк Скайлокър едновременно, и с раницата си на гърба – силен и безкомпромисен като вол. Два български вола, станали пословични с шест дневния си престой около почти туристическата, алпийска класика „Пиц Бадиле”.
Тогава не знаехме какво ни предстои по пътя до България на автостоп, колко ще ни отнеме и от къде ще ни преведат обстоятелствата и късметът ни. Тези неща засилваха допълнително приключенската обстановка и ни караха да се чувстваме прекрасно. Няколко дни по късно щяхме да се разхождаме през нощните предградия на Леко, да пием бири по площадите на Венеция, да се смеем през цяла Словения и да ни пердаши проливен дъжд по време на националния празник на Хърватска. Още не знаехме тези неща, но и те нямаха значение, понеже най-важно си остава катеренето...разбира се!

Факти:

“Piz Badile” (3305м) се намира в планината „Бергалия”, на границата между Италия и Швейцария. Подстъпът към него се извършва от градчето Бондо на 5 км след швейцарския граничен пункт. От него тръгва път към хижата “Sasc Füra”, част от който може да се премине с кола по перфектен път, което спестява около 1 час ходене. Достига се до бариера с малък паркинг, от където продължава стръмна пътека, която се преминава за около 2 часа и 30 минути.
На практика хижата е разположена в началото на северния ръб на върха. На 30-40 минути по платото в посока към върха има добри възможности за бивак.
Вода се набавя от преспите в близост.
Вариантите за слизане от върха са два: на рапели по северния ръб, което отнема значително повече време или по добре организирания и значително по къс рапелен път, на Юг към Италия. При втория вариант се стига до хижата „Gianetti”, където може да се спи безплатно на дюшеци (ако пристигнете навреме). В такъв случай неудобството се състои в това, че трябва да се върнете обратно до Швейцария през Вал Масино, за да съберете нещата си. От тази гледна точка добър вариант за бивакуване е къмпингът в Бондо, при който за изкачване на върха се тръгва само с нещата, които така или иначе ще носите със себе си по стената. Така се спестява ходенето обратно по пътеката до “Sasc Füra”, но не и парите, които трябва да платите на хижата в случай, че желаете да поспите преди изкачването.
Ние смятаме, че най-добрият път за достигане до Бондо от България е със самолет до летище “Bergamo”. Полетът трае 2 часа. Билетът до там с включен багаж и всички такси може да струва по-малко от 50 лв, ако се резервира предварително. От летището до Бондо има 120 км, които могат да бъдат преминати с влак или кола под наем, което за 4 членна група е може би най-рентабилният вариант. Може да се пътува, разбира се и на автостоп, което съвсем не е толкова сложно при такова късо разстояние.
Храна може да се купи на доста ниски цени от селата и малките градчета в Италия. Това всъщност е препоръчително, тъй като стандартът в Швейцария е висок.

Снимки:

Piz Badile 2010

НИЩО ПОДОБНО

Покрай състоялия се НИЩО ПОДОБНО ФЕСТ в Стрелча на 28. 08. ни се прииска да покатерим малко боулдър, а пътят до там минава през добрата стара Копривщица, така че обстоятелствата се наредиха прекрасно.
Като изключим дивата свиня с малки, която се разхожда из гората и ни принуди този път да действаме като по слабите в хранителната верига, бягайки :).

скално катерене в Карлово

Долината на Стара река с поглед към скалите.

Карлово...градът на розите и градът на Левски - апостолът в премеждие, както го беше кръстил дядо Вазов. Жив е той, жив е...но той е един друг от Калофер, а който е ходил там знае за какво иде реч, тук става дума за Карлово.
Скално катерене в карлово...каквооо?

Характерните вирове на Стара река.

Катеренето в Карлово прилича на това в още няколко български района, където тези занимания дълги години са западали постепенно до момента, в който са изчезнали тотално от съзнанието на хората. Ако обаче едно опитно око огледа района ще разбере, че той не е напълно лишен от потенциал и все пак има какво да се изкатери.

Фори на "Шибания бараж 1"6a

Тук са останали известен брой стари и обрасли алпийски реликви(разбирай турове), автори на някои от които са хора като Христо Проданов и други от неговата генерация, когато партията се е грижила за този спорт по подражание на практиката в СССР и в долината е кипял разцвет. Около тях разбира се са останали множество прекрасни линии, преминаващи по здрав гранит през плочи и надвеси, терени, които преди 20 и повече години са смятани за непрестъпни. Вярно е обаче, че всичко е затрупано с камънак и изисква много труд, за да се почисти и екипира, така че да стане безопасно за катерене.

Авторът загрява по "Цепката" 6b.

Така преди може би година заедно с няколко други ентусиасти малко по малко започнахме да правим това-онова, за да има къде да се изкатерим, когато сме в града. Появи се нещо като рапелен път на централния масив, който улесни движението по него, за да се забавляваме по класиките там, някои от които са си направо шедьоври, става дума за туровете на Проданов, който изглежда е бил доста творчески настроен, що се отнася до премиерите.

Андрей Манолов опитва да излъже пасажа на "Възраждане" 7a.

Благодарение на Христофор и Роман, които се появиха внезапно и с куп идеи, започнаха да се появяват готини и кадърно екипирани маршрути като "Възраждане", "Първи клас" и т.н.
Впрочем въпросното "Възраждане" беше пъвият спортен маршрут в Карлово и затова получи едно така класическо название, след като цял сезон си стоя без име. Прави ми впечатление, че и до сега всички, които се отбиват да покатерят тук - "Ах"-ват на тази прекрасна гранитна линия.

Авторът е "у дома си" на "Възраждане".

След това наковахме с болтове и планки трийсет метровия "Einhell" 7a, живо доказателство за потенциала, който предлага здравата скала по централния масив.
С днешна дата се радваме на над 10 спортни маршрута, прокарани сред прекрасна природа, с лесен подход на около 30 минути от града. Появата на нови линии е въпрос единствено на желание и творческа енергия...е и на средства, понеже поставянето на всеки един болт по скалите е изцяло финансирано от нас самите.

Очаквайте скоро подробно описание на пътищата за стигане до скалите и топо-та с информация. Както и нови снимки от Владо Пеков ;)

“СЕКС В ЗАТВОРА“ - из началото на скандала.

Малко се знае за катеренето в Пловдив. Ако някой е катерил в този район, сигурно е забелязал типичния стил, който предлагат маршрутите. Солиден гранит с малки хватки и дълги балансови движения, създаващи усещането за абсолютна безтегловност.

През последните години в града се появиха нови линии, които затвърдиха този тип катерене по пловдивските тепета или както ги наричат приятелите ми ‘‘ТАПЕТИТЕ‘‘. Тепета- тапети - се тая - оказва се, че е доста абстрактно движенето по отвесни балансови плочи, дълги 20-тина метра и хватки, които трудно забелязваш, а стъпки доста често изобщо липсват.



Така вдъхновен от ГРАНИТА, в края на миналата година с бормашина в ръка и с помощта на двама приятели сложих болтове по една доста интересна 25 метрова плоча. Казвам сложих болтове защото после се оказа, че нямам пари за планки! Та дойде пролетта и аз започнах да събирам пари от закуски за да сложа планки на своята първа линия, с идеята веднага след това да бъда първия, който я е преминал чисто. Така на 25 април ‘10 г. се намирах на споменатото място с ключ No 17 и седем планки, закачени на инвентарника. Да, ама се оказа че паметта ми изневерява, тоест болтовете са десет, а аз имам само 7 планки. Твърдо решени да се изкатерим, вместо планки на три от закрепванията сложихме клеми. Така минути по-късно бях в началото на маршрута доста изплашен, направо ми омекнаха пръстите (banana fingers).

След доста драскане по малките скални люспи, наречени за по-лесно хватки, успях да изляза чисто. През главата ми минаваше една единственна мисъл - “За нищо на света няма да се върна пак там ДНЕС“. О.К., ама се върнах - като втори на въжето, за да осигурявам партньора си.



Така за един ден линията бе премината от двама души – аз и Стоян Ненов. Двамата дадохме оценка 7+, ама от онова седем плюс ПЛОВДИВСКОТО. Това ще рече, че за пловдивчани ще им се стори 7- , а за всички други 8.

Името на тура е “СЕКС В ЗАТВОРА“, намира се на 35 км от Пловдив на масива наречен Бряновщица.

Владимир Пеков

Към новината в Climbingguidebg.com, където има някои интересни коментари :)

Снимки от маршрута:

СЕКС В ЗАТВОРА

Бряновщица for dummies

Излизате от Пловдив по Коматевско шосе и карате в посока селата Храбрино и Бойково. Така се движите известно време и продължавате по завит планински път, след около 30 км вече се намирате някъде около Бряновщица. Ако сте тук за пръв път, от дясната страна на пътя, ще ви направи впечатление внушителен скален масив от кафяво-червеникави скали. Самите те имат интересен релеф и изникват от гората, като стена, на брега на буйната река Тъмраш.Това все пак не са скалите, които се имат в предвид, когато става въпрос за Бряновщица. Истинския обект ще намерите ако продължите малко по-нагоре по пътя. Достига се до ХАРАКТЕРНА водна чешма с голямо корито за изстудяване на разни неща и малко след нея лъсва скалният масив с къщичката. Той за сметка на предишния, който е ронлив и не става за катерене, изглежда значително по-стегнат и монолитен . Кубове, скални колони и тавани образуват доста интересен и необичаен катерачен пейзаж. Гранитните надвеси, яки плочи и цепки предлагат качествено традиционно катерене с добри условия за поставяне на джаджи и сигурна осигуровка по площатките. Освен това обектът има и голям потенциал за спортно и multi pitch катерене. Стига да се появят повече наковани маршрути.

При толкова много здрава и разнообразна скала, удоволствието от трудното алпийско (традиционно) катерене е неуспоримо. По всички класически или просто популярни през годините турове може да се премине свободно на собствена осигуровка и това е просто прекрасно. Там не само не бива, но е и недопустимо да се поставят планки или лепени клинове. Има обаче и такива линии, по които смея да твърдя, че никой от местните катерачи няма да си помисли да премине. Просто защото няма как да се осигури. Такава линия до скоро е била прословутата „плоча на Сай” – 25 метра отвесно катерене по плътна скала и малки ръбчета, където трудно може да се постави нещо надеждно. На такова място или катериш на спортна осигуровка, или няма смисъл да се осигуряваш въобще. При втория вариант трябва да си соло и да катериш спокойно поне осма категория on sight, тъй като евентуално падане би означавало смърт. Звучи като страшна измишльотина, нали? – така е.

Като цяло, когато се говори за спортно катерене на Бряновщица се имат в предвид няколкото наковани линии:

– „Надвес” – 6- кат.
– „Батман” – 7 кат.
– „Гергьовден” – 8 кат.
– „Пътят на скалния войн” – 8+ кат.
– От скоро и „Секс в затвора” (плочата на „Сай”) 7+/8- кат.

Така настоящите възможности за спортно катерене на този обект се изчерпват. Един спортен катерач от средно ниво може да изкатери всичко това за половин ден, без да се насилва и защо не от първи опит. Такова е положението с накованите маршрути на Бряновщица и истината е, че сред местните се броят на пръсти тези, които са ги преминавали свободно до сега. Тези линии се категоризират като МНОГО трудни и по традиция масовият посетител на Бряновщица не припарва до тях. Или поне така изглежда. Ако някой все пак се навие, то това се превръща в епос, драматична борба, за която трябва да се говори и умува.

Като се отбележи фактът, че в настоящия текст не е станало дума за най-митичните алпийски турове като „Психопат” например, спокойно можем да завършим това своеобразно въведение от поредицата “Бряновщица for dummies”.

Още снимки:

Bryanovshtica