BACK TO THE FUTURE с Дейв Греъм

Дейв Греъм беше „катерач от бъдещето” приблизително около времемето когато аз съм правил първите си стъпки в този спорт. Сега години по-късно футуристичните фигури естествено са други, но Дейв вече е легенда, която не можем да не харесваме заради всичко което е правил и продължава да прави на тази сцена.Изглежда, че след толкова години професионални дейност той се е превърнал във своеобразен „професор” и като такъв успя да изнесе страхотна лекция на 27. септември в Boulderland.

            “Climbing is not really a sport.” – Dave Graham

Връщаме се на темата за катеренето и бъдещето, точно толкова нашумяла в световен план, колкото винаги си е била, защото това занимание, както всички се съгласихме, не е просто спорт, а постоянен поглед напред. Който е следил поне малко последните 30-тина години на световно катерене знае, че това е напълно вярно твърдение. Човек няма как да не остане с впечатлението, че онова което се е смятало за немислимо, фантастично бъдеще на нашия спорт, се случва приблизително веднъж на всеки няколко години. Един господ знае как ще се развият нещата само в следващото поколение, камо ли след това.

В края на биографичната си книга “Revelations”, след като ни е описал цяла ера, гигантския скок на катеренето през 80-те години на миналия век, Джери Мофат  накратко разказва за пристигането на новата смяна. Впрочем в разказа му се чете абсолютно изумление от способностите на младите. Ще приложа любителски превод на една малка част от него:

„Сега идваше ново поколение катерачи. Тренирайки по-здраво, бивайки по-силни, те ставаха добри на все по-малка възраст. В състезанията, катерачи като Франсоа Льогран и Юджи Хирайама, които доминираха в края на 90-те, имаха далеч по голяма енергия, отколкото аз някога съм имал. След като приключих със състезанията аз съм редил маршрути за тях. Винаги съм знаел какво прави добрия състезателен маршрут, това е предизвикателство, което системно изсмуква енергията на катерача. Така че менях и изчанчвах маршрутите, които правех, за да съм сигурен, че няма кък да бъдат „излъгани”, къде да се почива и възстановява. Въпреки това онези като Франсоа и Юджи изглеждаха способни да тръснат където си поискат и стигаха до края. След това се появиха катерачи като Малкълм Смит и американците Дейв Греъм и Крис Шарма. Тези пичове имаха забележителна енергия и железни пръсти, невероятни умения и решителност.”

Джери Мофат

Сетих се за този параграф покрай казаното от Дейв Греъм в Boulderland на проведения катерачен уъркшоп. Там стана дума за някои доста ценни и интересни, особено за начинаещите катерачи, неща като приемствеността между поколенията, откриването на индивидуален стил, израстването в катеренето и особено поуките, които можем да извлечем, гледайки как катерят децата. Именно тук открих връзката с цитата от “Revelations”, книга която разказва за хора, които през 80-те са водели света на катеренето, набирайки се като ненормални и тренирайки пръстите си на тухлени стени. Същите тези хора за едно десетилетие са развили катерачните техники и екипировката така, че да доведат до появата на поколенията Греъм – Шарма, Ондра, Митака от НСА и каквото още е пред нас.

В Boulderland Дейв наблегна на идеята, че катеренето не е точно спорт в класическия смисъл на думата. Ние това го знаехме, но е хубаво, че го чухме и от един утвърден авторитет като него. Един катерач следва да бъде повече или по малко атлет, но всичко, което го прави добър следва оттам нататък. Важно е човек да бъде във форма, да има силни пръсти, бицепси, преса, дъра-дъра..., но това е почти нищо в сравнение със всички други неща, които той трябва да знае и може, за да преминава тежки маршрути.

В зората на трудното катерене, някъде в края на 70-те, хората са вярвали, че е достатъчно да могат да се набират 30 пъти на първата фаланга на пръстите си, за да преминат 8а например. Е, повечето от тях са се научили да се набират, но са останали далеч от 8а-то. Защото се оказва, че катеренето е и техника, тактика, психологическа нагласа, мотивация, натрупване на опит от изкатерени линии... Трудните маршрути са отделни вселени, а катеренето по тях – цяла философия.

Катеренето е нещо естествено за човека, остатък от еволюционния път на маймуните, но ето, че хората не са еднакви, както ни обеждава Дейв Греъм. Каквито и съвети да се следват, както и да се тренира, едните винаги ще се катерят по различен начин от другите, най-малкото заради антропологическите различия във физиката им. Тук нещата опират до стила на катерачите и възможността за приемственост помежду им. Защото те са силни или слаби, ниски или високи, идват от различни континенти и раси, но всички те мерят сили на едни и същи маршрути. Става въпрос за способността пълноценно да наблюдаваме катеренето на другите, откривайки най-доброто за себе си. Греъм даде пример със себе си и Даниел Уудс – коренно различни катерачи. Той, твърдейки, че е слаб физически (колко пък да е слаб), разчитал на лекота и динамика, докато Уудс действал систематично и силово, изолирайки движение след движение, за да се справи с проблемите си. Вероятно е така.

Прекрасно е, че живеем във време наситено с възможности и информация, че можем лесно да изследваме катеренето на живо и от филмите, че Дейвид Греъм ни идва до София да покатерим и поговорим. За много хора това не е нищо специално, но други помнят колко заспало беше всичко у нас до преди десетина години и как бързо занапредваха всички в последно време. „Погледнете зад гърба ми, гледайки ги може да научите повече за катеренето, отколкото от мен...” – каза Дейвид на събралите се в Boulderland, сочейки двама малки змея от клуб „Алтиус”, които в този момент бяха сметнали за по-интересно да се катерят, вместо да слушат как някакъв дълъг тип дрънка нещо на неразбираем език. След това добави, че по аналогия с казаното намира за много по-ценно и интересно да се гледат клипове от ранния период на Адам Ондра, отколкото сегашните му чудовищни прояви. Склонни сме да се съгласим и с това.

           

Така ако се върнем за последно към цитата от книгата на Джери Мофат, можем да заключим, че и да се смачкаш от набирания, и да обикаляш по цял ден нагоре надолу по кампус борд-а, пак може никога да не изкатериш нищо задоволително. Казвам „задовоително”, защото все пак тук говорим за катеренето като удоволствие, лично удовлетворение и усъвършенстване.  Времето минава, бъдещето идва отново и отново, и ако не извършиш определени натрупвания, както по тялото, така и в главата си, може да се окаже, че набиранията на една ръка ти помагат само да изглеждаш по-добре на плажа. Добрата новина е, че днес вече имаме шанса да се възползваме свободно от една внушителна традиция в спорта, който „...is not really a sport.”

Текст: Стоян Ненов
Фотография: Владимир Пеков

Бряновщица for dummies

Излизате от Пловдив по Коматевско шосе и карате в посока селата Храбрино и Бойково. Така се движите известно време и продължавате по завит планински път, след около 30 км вече се намирате някъде около Бряновщица. Ако сте тук за пръв път, от дясната страна на пътя, ще ви направи впечатление внушителен скален масив от кафяво-червеникави скали. Самите те имат интересен релеф и изникват от гората, като стена, на брега на буйната река Тъмраш.Това все пак не са скалите, които се имат в предвид, когато става въпрос за Бряновщица. Истинския обект ще намерите ако продължите малко по-нагоре по пътя. Достига се до ХАРАКТЕРНА водна чешма с голямо корито за изстудяване на разни неща и малко след нея лъсва скалният масив с къщичката. Той за сметка на предишния, който е ронлив и не става за катерене, изглежда значително по-стегнат и монолитен . Кубове, скални колони и тавани образуват доста интересен и необичаен катерачен пейзаж. Гранитните надвеси, яки плочи и цепки предлагат качествено традиционно катерене с добри условия за поставяне на джаджи и сигурна осигуровка по площатките. Освен това обектът има и голям потенциал за спортно и multi pitch катерене. Стига да се появят повече наковани маршрути.

При толкова много здрава и разнообразна скала, удоволствието от трудното алпийско (традиционно) катерене е неуспоримо. По всички класически или просто популярни през годините турове може да се премине свободно на собствена осигуровка и това е просто прекрасно. Там не само не бива, но е и недопустимо да се поставят планки или лепени клинове. Има обаче и такива линии, по които смея да твърдя, че никой от местните катерачи няма да си помисли да премине. Просто защото няма как да се осигури. Такава линия до скоро е била прословутата „плоча на Сай” – 25 метра отвесно катерене по плътна скала и малки ръбчета, където трудно може да се постави нещо надеждно. На такова място или катериш на спортна осигуровка, или няма смисъл да се осигуряваш въобще. При втория вариант трябва да си соло и да катериш спокойно поне осма категория on sight, тъй като евентуално падане би означавало смърт. Звучи като страшна измишльотина, нали? – така е.

Като цяло, когато се говори за спортно катерене на Бряновщица се имат в предвид няколкото наковани линии:

– „Надвес” – 6- кат.
– „Батман” – 7 кат.
– „Гергьовден” – 8 кат.
– „Пътят на скалния войн” – 8+ кат.
– От скоро и „Секс в затвора” (плочата на „Сай”) 7+/8- кат.

Така настоящите възможности за спортно катерене на този обект се изчерпват. Един спортен катерач от средно ниво може да изкатери всичко това за половин ден, без да се насилва и защо не от първи опит. Такова е положението с накованите маршрути на Бряновщица и истината е, че сред местните се броят на пръсти тези, които са ги преминавали свободно до сега. Тези линии се категоризират като МНОГО трудни и по традиция масовият посетител на Бряновщица не припарва до тях. Или поне така изглежда. Ако някой все пак се навие, то това се превръща в епос, драматична борба, за която трябва да се говори и умува.

Като се отбележи фактът, че в настоящия текст не е станало дума за най-митичните алпийски турове като „Психопат” например, спокойно можем да завършим това своеобразно въведение от поредицата “Бряновщица for dummies”.

Още снимки:

Bryanovshtica