BACK TO THE FUTURE с Дейв Греъм

Дейв Греъм беше „катерач от бъдещето” приблизително около времемето когато аз съм правил първите си стъпки в този спорт. Сега години по-късно футуристичните фигури естествено са други, но Дейв вече е легенда, която не можем да не харесваме заради всичко което е правил и продължава да прави на тази сцена.Изглежда, че след толкова години професионални дейност той се е превърнал във своеобразен „професор” и като такъв успя да изнесе страхотна лекция на 27. септември в Boulderland.

            “Climbing is not really a sport.” – Dave Graham

Връщаме се на темата за катеренето и бъдещето, точно толкова нашумяла в световен план, колкото винаги си е била, защото това занимание, както всички се съгласихме, не е просто спорт, а постоянен поглед напред. Който е следил поне малко последните 30-тина години на световно катерене знае, че това е напълно вярно твърдение. Човек няма как да не остане с впечатлението, че онова което се е смятало за немислимо, фантастично бъдеще на нашия спорт, се случва приблизително веднъж на всеки няколко години. Един господ знае как ще се развият нещата само в следващото поколение, камо ли след това.

В края на биографичната си книга “Revelations”, след като ни е описал цяла ера, гигантския скок на катеренето през 80-те години на миналия век, Джери Мофат  накратко разказва за пристигането на новата смяна. Впрочем в разказа му се чете абсолютно изумление от способностите на младите. Ще приложа любителски превод на една малка част от него:

„Сега идваше ново поколение катерачи. Тренирайки по-здраво, бивайки по-силни, те ставаха добри на все по-малка възраст. В състезанията, катерачи като Франсоа Льогран и Юджи Хирайама, които доминираха в края на 90-те, имаха далеч по голяма енергия, отколкото аз някога съм имал. След като приключих със състезанията аз съм редил маршрути за тях. Винаги съм знаел какво прави добрия състезателен маршрут, това е предизвикателство, което системно изсмуква енергията на катерача. Така че менях и изчанчвах маршрутите, които правех, за да съм сигурен, че няма кък да бъдат „излъгани”, къде да се почива и възстановява. Въпреки това онези като Франсоа и Юджи изглеждаха способни да тръснат където си поискат и стигаха до края. След това се появиха катерачи като Малкълм Смит и американците Дейв Греъм и Крис Шарма. Тези пичове имаха забележителна енергия и железни пръсти, невероятни умения и решителност.”

Джери Мофат

Сетих се за този параграф покрай казаното от Дейв Греъм в Boulderland на проведения катерачен уъркшоп. Там стана дума за някои доста ценни и интересни, особено за начинаещите катерачи, неща като приемствеността между поколенията, откриването на индивидуален стил, израстването в катеренето и особено поуките, които можем да извлечем, гледайки как катерят децата. Именно тук открих връзката с цитата от “Revelations”, книга която разказва за хора, които през 80-те са водели света на катеренето, набирайки се като ненормални и тренирайки пръстите си на тухлени стени. Същите тези хора за едно десетилетие са развили катерачните техники и екипировката така, че да доведат до появата на поколенията Греъм – Шарма, Ондра, Митака от НСА и каквото още е пред нас.

В Boulderland Дейв наблегна на идеята, че катеренето не е точно спорт в класическия смисъл на думата. Ние това го знаехме, но е хубаво, че го чухме и от един утвърден авторитет като него. Един катерач следва да бъде повече или по малко атлет, но всичко, което го прави добър следва оттам нататък. Важно е човек да бъде във форма, да има силни пръсти, бицепси, преса, дъра-дъра..., но това е почти нищо в сравнение със всички други неща, които той трябва да знае и може, за да преминава тежки маршрути.

В зората на трудното катерене, някъде в края на 70-те, хората са вярвали, че е достатъчно да могат да се набират 30 пъти на първата фаланга на пръстите си, за да преминат 8а например. Е, повечето от тях са се научили да се набират, но са останали далеч от 8а-то. Защото се оказва, че катеренето е и техника, тактика, психологическа нагласа, мотивация, натрупване на опит от изкатерени линии... Трудните маршрути са отделни вселени, а катеренето по тях – цяла философия.

Катеренето е нещо естествено за човека, остатък от еволюционния път на маймуните, но ето, че хората не са еднакви, както ни обеждава Дейв Греъм. Каквито и съвети да се следват, както и да се тренира, едните винаги ще се катерят по различен начин от другите, най-малкото заради антропологическите различия във физиката им. Тук нещата опират до стила на катерачите и възможността за приемственост помежду им. Защото те са силни или слаби, ниски или високи, идват от различни континенти и раси, но всички те мерят сили на едни и същи маршрути. Става въпрос за способността пълноценно да наблюдаваме катеренето на другите, откривайки най-доброто за себе си. Греъм даде пример със себе си и Даниел Уудс – коренно различни катерачи. Той, твърдейки, че е слаб физически (колко пък да е слаб), разчитал на лекота и динамика, докато Уудс действал систематично и силово, изолирайки движение след движение, за да се справи с проблемите си. Вероятно е така.

Прекрасно е, че живеем във време наситено с възможности и информация, че можем лесно да изследваме катеренето на живо и от филмите, че Дейвид Греъм ни идва до София да покатерим и поговорим. За много хора това не е нищо специално, но други помнят колко заспало беше всичко у нас до преди десетина години и как бързо занапредваха всички в последно време. „Погледнете зад гърба ми, гледайки ги може да научите повече за катеренето, отколкото от мен...” – каза Дейвид на събралите се в Boulderland, сочейки двама малки змея от клуб „Алтиус”, които в този момент бяха сметнали за по-интересно да се катерят, вместо да слушат как някакъв дълъг тип дрънка нещо на неразбираем език. След това добави, че по аналогия с казаното намира за много по-ценно и интересно да се гледат клипове от ранния период на Адам Ондра, отколкото сегашните му чудовищни прояви. Склонни сме да се съгласим и с това.

           

Така ако се върнем за последно към цитата от книгата на Джери Мофат, можем да заключим, че и да се смачкаш от набирания, и да обикаляш по цял ден нагоре надолу по кампус борд-а, пак може никога да не изкатериш нищо задоволително. Казвам „задовоително”, защото все пак тук говорим за катеренето като удоволствие, лично удовлетворение и усъвършенстване.  Времето минава, бъдещето идва отново и отново, и ако не извършиш определени натрупвания, както по тялото, така и в главата си, може да се окаже, че набиранията на една ръка ти помагат само да изглеждаш по-добре на плажа. Добрата новина е, че днес вече имаме шанса да се възползваме свободно от една внушителна традиция в спорта, който „...is not really a sport.”

Текст: Стоян Ненов
Фотография: Владимир Пеков

Indoor Climbing Trip Report #1| St. Johann im Rosental

Били ли сте в Lavamünd? Не сте, разбира се.

Но пък кой знае, случва се пътникът да попадне на място като Lavamünd и да го разпише в списъка на посетените в Европа кътчета, както вчера неочаквано ни се случи и на нас. Някой ден неминуемо се появява такъв потребител и оставя суховат и авторитетен коментар под безотговорния ти блог пост:

„Lavamünd е името на малко австрийско селце, разположено по течението на река Драва в малка котловина веднага след северната граница на Словения… дрън дрън.”

Всъщност в Lavamünd няма почти нищо внушително и ако не се загубиш по словенските магистрали, вероятността да достигнеш до него непреднамерено е малка, тази да го забележиш е дори още по-малка, а да спреш и да останеш там – почти невъзможно. Хубавото там е дълбокото, изкуственото езеро с плаж от тучна тревица и платформи за скачане в тъмната вода от Драва. Представете си го само - 15 часа път с кола и стигате до слъчево езеро, в което радостно пищят дечица, под погледите на младите им, разсъблечени австрийски майки. Просто се отбивате и спирате... Но стига за Lavamünd.

Важно! На градската карта, някак дискретно бе отбелязано, че има катерене, но на уреченото място не намерихме съществени скали, а и никой в крайна сметка не даде информация по въпроса. Така че по тази дисциплина пишем „Слаб” на Lavamünd. Няма и интернет, което е резил.

Още рано на следващата сутрин, след спирката-отдих в Lav… отпрашихме по перфектен планински път към мястото, за което всъщност бяхме тръгнали. Става дума за St. Johann, но „im Rosental”, защото има още много села с това име. Тук вече наистина може да се каже, че няма нищо повече от пасторални картини и спокойствие, но такова мнение, особено за любителите на катеренето би било, как да кажа – тъпо.

В St. Johann си имат чисто нова боулдър стена в собствено хале, което е построено срещу халето на старата стена, сметната от местните за демоде. Новият “Boulder Garage” е чаровно, лъскаво боулдър центърче, оборудвано от WALLTOPIA с всичко необходимо, както за здраво катерене, така и за развлекателни сесии. Мястото наистина е сравнително малко и някак „провинциално” по австрийски (тихо, спокойно и изобщо „no big deal”), но в България например още не съм виждал такова, то и няма. Гаражът разполага с маршрути за всички нива, душ и стерилни тоалетни, музика, балкон за почивка, еспадрили и магнезий, че даже кожен диван.

Оказа се, че на 500 м. има и едно от онези „Badesee”-та (пак изкуствено езеро с плаж), по-хубаво и от това в Lavamünd, а най-важното е, че в радиус от 30 мин. с кола има поне два разработени обекта за спортно катерене, единият от които е тема за отделен гидовник (разбирай – много маршрути). Това нещо е само малка част от цяла поредица катерачни обекти, които видяхме на картата.



В “Boulder Garage”, успяхме да направим малко снимки на по-ранните посетители и красивото девойче Ана, а след един момент нататък сякаш цялото селце се изсипа и започна да се катери. Интересното и хубаво е, че временно се сдобихме с ключ (мерси, Ива!) за мястото, който да ползваме за вечерта, заедно с кожения диван, банята и тучните полянки наоколо. Като приключим тук, може да се порадваме и на местното скално катерене.



P.S.
Вторият ден в St. Johann премина без катерене на скали, но в атмосфера на къртовски фотографски труд за Владо, глад и мотане за мен. Но пък случайно се получи ей тая тъпотия:




Очаквайте продължение…

"Равновесие" фотография от Владимир Пеков

Откриване

ул. Любен Каравелов 15

19 часа 03.04.2012

Скалното катерене е стара и популярна игра, но все така непозната на масовата аудитория. Местата, където телата на катерачите се борят да запазят равновесие в противодействие на всички външни сили са скрити и отдалечени. Без филмите и снимките, създаващи образ на скалното катерене, хората извън общността трудно могат да се докоснат до нея.

Катерачите са особена социална група, колоритна и атрактивна. До голяма степен те са двойствени. От едната страна виждаме обикновения човешки облик, а от другата стои нечовешкото, странното в чисто физически план – рисковано, екстремно, доблестно. Тук идеята за цялост налага нуждата от баланс между различните идентичности.

Със серията „Равновесие”, Фотографът Владимир Пеков въвежда зрителя в света на сериозното катерене. Тя показва два контрастни варианта на тялото: горе, където се прилага силата и долу в покой. Това са катерачът и човека зад него.

Стоян Ненов

Rock climbing is an old and popular game, but still unknown for the mass audience. The playgrounds, where climbers’ bodies are fighting to keep balance against all outer forces, are hidden and distant. Without the movies and photos creating the concept of rock climbing, it would be hard for people out of the climbing communities to get into it.

The climbers are extraordinary social group with colorful personalities. Largely they are dual-faced. On one side there is ordinary human aspect, on another is hidden the inhuman, the abnormal in pure physical plane – risky, extreme and valiantly. To stay in one part, they have to preserve balance between the different identities.

With the project “Equilibrium”, photographer Vladimir Pekov is introducing to observers the world of serious climbing. It is a presentation of two constant variants of the body: on the root, where brutal force is needed and down on the ground in piece of mind. These are the climber and the man behind him.

Stoyan Nenov