Бях малко обиден на италианските Алпи, че ми причиняват подобно нещо. В два часа през нощта, малко след като бяхме слезли на хижата “Джанети” с Владо и двамата ни нови италиански приятели, лежахме на студения дъсчен под, тъй като всички дюшеци бяха заети. На повечето хора, които ще прочетат тази история, навярно е известно колко хладни и затормозяващи могат да бъдат хижите в планина като Алпите дори през лятото. Особено, когато човек е станал от сън в три и половина предната нощ, за да се катери часове наред по 1000 метрова гранитна стена, сетне да се спуска часове наред по опаката страна на 1000 метровата гранитна стена и след като е походил още малко да достигне до чуждоземна хижа в 1 часа и 30 минути – почти цяло денонощие по-късно. Всъщност това, че лежахме на пода е доста естествено, тъй като всички останали „хиляда” човека, които бяха с нас на върха на прекрасния Бадиле в 20 часа, са пристигнали в хижата около...няма значение колко по-бързо от нас. Това се случи така поради решението ни да споделим двете си въжета с въпросните италиански приятели, които по някаква причина пристигнаха на върха само с едно леко, спортно въже, та се бяха подготвили психически, да спускат 30 метрови рапели цяла нощ. Споразумението ни се стори изгодно, понеже долу тях ги чакаше колата им, с която да стигнат обратно до Бондо, а нас не ни чакаше нищо. Та ставаше дума, че останалите хора лежат на дюшеци, разполагат с възглавници и възмечтаните от мен одеяла, докато аз и спътниците ми се търкаляме гладни и примрели от умора по дюшемето.
Както и да е. Някак си приех положението, в което се намирахме и започнах да се успокоявам, след като постлах ветровката си под гърба и положих глава на дюшека, в краката на анонимен алпинист. Човекът тутакси се размърда и изглежда не беше особено доволен от появата ми. Аз обаче бях достатъчно тактичен, че да остана неподвижен там, където вече се намирах и в същото време малко безскрупулен в стремежа си да си осигуря няколко часа сън. След малко успях да се унеса, под напора на тежката умора, за няколко мига забравих в какви скапани условия съм принуден да битувам. Въпреки всичко бях доволен от изминалия ден и въобще от успеха, който така категорично извоювахме при изкачването на стената. Това бе най-голямото удовлетворение и нищо от настоящия дискомфорт нямаше значение, след като мисията ни е към своя край. Оставаше ни само да слезем до Вал Масино, да се предвижим до Бондо, обратно в Швейцария, след това да походим още 2-3 часа до палатката с багажа ни, която си стоеше в подножието на прословутия северен ръб. Тогава всичко щеше да свърши благополучно и ние да поемем обратно по пътищата на Италия, Словения, Хърватска и така нататък до България. Струва ми се, че при тези оптимистични мисли, се усмихнах леко, както бях свит на земята, а след това заспах. Будих се множество пъти и се взирах в часовника, времето не мърдаше. Прекарах на земята около час, през който състоянието ми непрекъснато се влошаваше. Измръзвах, схващах се, а нощта не искаше да премине. Тогава видях, че някой снове из коридора, гледах неясната фигура на фона на приглушената светлина и след малко бях сигурен – това е Владо. Категорично отказал да спи на земята, твърдо решен да намери по-добър вариант за прекарване на нощта. След малко научих, че докато аз съм се правил на заспал върху студения под, той успял да проникне в кухнята, откъдето задигнал няколко филии сух хляб, малко масло и бутилка кисело вино. Може би съм пропуснал да спомена в настоящия разказ, че поради големия си ентусиазъм на сутринта, преди да започнем изкачването по стената, бяхме забравили да вземем със себе си каквито и да е било пари или документи за самоличност. Както е известно, в днешно време храната по целия свят струва пари и когато не разполага с тях, човек трябва да импровизира иначе остава гладен. В същото време, българите като нас се нуждаят от паспорт на влизане в Швейцария, тъй като тази прословуто неутрална държава не е част от Евро съюза, въпреки това там важат правилата определени от Шенгенската спогодба, които все пак ни освобождават от неудобствата на визовия режим.
Както бяхме умрели от глад и умора, набързо устроихме своеобразен пир пред хижата с горепосочените продукти. Излишно е да споменавам, че това бе едно от най-вкусните яденета, които помня. Преполовихме бутилката с вино и веднага повдигнахме бойния дух. Нахълтахме обратно в спящата хижа и Владо, въодушевен от малкия ни – голям успех с вечерята, изказа увереност, че няма начин някъде по етажите да не се намират две прекрасни, меки и топли легла. Изкачихме се по стълбите и...още помня свирепата решителност, с която скочих в чистите чаршафи, завих се с тлъстото вълнено одеяло и моментално изпаднах в дълбок сън. Този път истински, пълноценен сън в италианските Алпи, на третия етаж на хижата „Джанети”.
Потъваме в меките матраци и сънуваме скали и движения, катерим се нагоре. Метър по метър приближаваме върха и се смеем. Карабинери, примки, две разноцветни въжета и огромен, лъскав комплект френдове. Всичко това – леко и приятно на пипане ни помага в най-важното и забавно начинание през цялото лято. Движим се бързо, нещата вървят по-гладко, отколкото сме си ги представяли. Цялата фрустрация от неуспешния ни първи опит преди два дни, когато се изгубихме, е изчезнала безвъзвратно. Пред нас пъплят няколко свръзки от концентрирани немски, италиански и холандски алпинисти, екипирани като на снимките в каталозите. Всъщност ние се движим почти на чело, а изброените чуждоземци са зад нас. Изпреварваме сериозните катерачи, правейки истински слалом около линията, по която е минал великият Рикардо Касин през далечната 1937 година. Плочите наоколо са приятни – леко полегнали и с едър позитивен микрорелеф, така че можем да се движим бързо, преминавайки по 100 метра на френска свръзка; радваме се на любимия гранит като малки деца. Правим снимки, ядем шоколад и пием прекрасна ледникова вода. Когато пожелаем си позволяваме да се бавим, така или иначе трябва да внимаваме за другите и да се съобразяваме със скоростта на това интернационално катерачно влакче, в което участваме. Виждам най-възрастните италиански алпинисти да се усмихват сърдечно. Тупат ни приятелски, когато се срещаме по площадките и повтарят „Комплименти, комплименти регаци...” след като преминаваме двете по-трудни въжета и прословутите камини, през които преминава маршрутът на Касин. Преодоляваме пасажите с истинско удоволствие, ние – „ненормалните”, облечени в леки спортни одежди, вместо в каталожни алпийски материи, нахилени българчета. Играем си по маршрута като на катерушка – катерим се, разговаряме, смеем се шумно, дишаме въздух с пълни гърди и снимаме, снимаме, снимаме...
Отворих очи отново след два часа и половина. Очакваше ни ранен и студен алпийски старт, както се казва. От съня ме измъкнаха шумовете на пробуждащата се хижа. Часът беше 4 и 30 минути, което за тези места си е съвсем нормално време за ставане. Разбутах Владо, който изглежда изобщо нямаше намерение да излиза от постелята скоро и му казах, че трябва да слизаме долу, ако не искаме да изтървем двамата италианци, които бяха жизнено важни за предвижването ни до Бондо. Намерихме въпросните на една от масите в снощната спалня, която се беше преобразила на столова. Пихме по едно бързо кафе и тръгнахме да бързаме надолу към Вал Масино. Нямахме търпение да се измъкнем от планината и вече да приключваме с тази работа. Спуснахме се по двучасовия наклон към градчето със свирепо темпо. Около 8 часа пристигнахме до превозното средство на италианците, които отдъхнаха и започнаха да раздават поздравления за успешния завършек на мисията. Радвахме се заедно с тях, въпреки че ни чакаха час и половина път с кола и още три часа изкачване до палатката. Събрахме цялата си останала решителност и се качихме в колата...
Возене с лека и неангажираща музика, трек до хижата „Саш Фюра”, топъл чай и ето, че пристигнахме благополучно до изходната позиция, без дори да имаме проблеми на влизане в Швейцария.
В този момент – гладни, уморени и изтръпнали, бяхме обладани от най-голямото доволство на света. Знаехме, че сме завършили основната и най-трудна част от приключението си, изкачили сме върха. От сега нататък да се гордеем с това бе наша привилегия и неоспоримо право. Вече нищо не можеше да ни уплаши, камоли да ни спре, по обратния ни път към дома. Чувствах се безсмъртен. Безсмъртен не по някакъв измислен поетичен начин или като кой знае какъв герой, а като един своеобразен Дънкан МакЛауд. Бях нинджа и Люк Скайлокър едновременно, и с раницата си на гърба – силен и безкомпромисен като вол. Два български вола, станали пословични с шест дневния си престой около почти туристическата, алпийска класика „Пиц Бадиле”.
Тогава не знаехме какво ни предстои по пътя до България на автостоп, колко ще ни отнеме и от къде ще ни преведат обстоятелствата и късметът ни. Тези неща засилваха допълнително приключенската обстановка и ни караха да се чувстваме прекрасно. Няколко дни по късно щяхме да се разхождаме през нощните предградия на Леко, да пием бири по площадите на Венеция, да се смеем през цяла Словения и да ни пердаши проливен дъжд по време на националния празник на Хърватска. Още не знаехме тези неща, но и те нямаха значение, понеже най-важно си остава катеренето...разбира се!
Факти:
“Piz Badile” (3305м) се намира в планината „Бергалия”, на границата между Италия и Швейцария. Подстъпът към него се извършва от градчето Бондо на 5 км след швейцарския граничен пункт. От него тръгва път към хижата “Sasc Füra”, част от който може да се премине с кола по перфектен път, което спестява около 1 час ходене. Достига се до бариера с малък паркинг, от където продължава стръмна пътека, която се преминава за около 2 часа и 30 минути.
На практика хижата е разположена в началото на северния ръб на върха. На 30-40 минути по платото в посока към върха има добри възможности за бивак.
Вода се набавя от преспите в близост.
Вариантите за слизане от върха са два: на рапели по северния ръб, което отнема значително повече време или по добре организирания и значително по къс рапелен път, на Юг към Италия. При втория вариант се стига до хижата „Gianetti”, където може да се спи безплатно на дюшеци (ако пристигнете навреме). В такъв случай неудобството се състои в това, че трябва да се върнете обратно до Швейцария през Вал Масино, за да съберете нещата си. От тази гледна точка добър вариант за бивакуване е къмпингът в Бондо, при който за изкачване на върха се тръгва само с нещата, които така или иначе ще носите със себе си по стената. Така се спестява ходенето обратно по пътеката до “Sasc Füra”, но не и парите, които трябва да платите на хижата в случай, че желаете да поспите преди изкачването.
Ние смятаме, че най-добрият път за достигане до Бондо от България е със самолет до летище “Bergamo”. Полетът трае 2 часа. Билетът до там с включен багаж и всички такси може да струва по-малко от 50 лв, ако се резервира предварително. От летището до Бондо има 120 км, които могат да бъдат преминати с влак или кола под наем, което за 4 членна група е може би най-рентабилният вариант. Може да се пътува, разбира се и на автостоп, което съвсем не е толкова сложно при такова късо разстояние.
Храна може да се купи на доста ниски цени от селата и малките градчета в Италия. Това всъщност е препоръчително, тъй като стандартът в Швейцария е висок.
Снимки:
 |
| Piz Badile 2010 |
