Талашитени Истории

Как да опитомиш боулдър? - първият Килифаревски climbing report.

Автор: Стефан Аврамов
Снимки: Владо

Сутрешна загрявка, кафе и нещо да се павка, музика за добавка, интернет за справка.
Това е една своеобразна ритуална и дори традиционна старт позиция за по-нататъчни катерачни чертежи. Както всеки репорт и този би следвало да бъде предаден във времева и пространствена форма, та 11 часа и 0 мин. старт с кампус блъскане. Казвам блъскане, защото системата и методиката в действията винаги са ги отегчавали. Започва загряване на пръсти, доколкото е възможно в температура -5. След достатъчния прилив на кръв и затопляне на тялото, следват първа, трета, осма серия, а докато дърво и камък се пука на килифарефския катерач пръстака е винаги на кука.

Е, за протокола трябва да се отбележи, че често пъти си тръгват с три пръста на ръката и два в торбичка, но са доволни от разкъсващия тренировъчен кампус. Та следва палене на печка тип кюмбе, можещо да погълне холова гарнитура на три пъти и това довежда до показване на татуирани мускули без целулит.

Изложението е нелепо по същност, поради причината, че не съм споменал действащите лица. Ще използвам новите им псевдоними, вярвам че ще бъдат разпознати на мига. Та шапки долу, червен килим и вашите силни аплодисменти за Мазния и Аушвиц.

Страхотната комуникация изразяваща се най-вече в заучени фрази като: „да не съм чул“ „ кажи дееее“ „ дай майсторче“ „не е проблем“ , наи-вече употребяваната „обади се на бърза помощ аз ще му намеря рамото“. На пръв поглед това пълноценно общуване украсява тупането на слопъри и пречупването на ръбчета под 45 градуса.

Появява се и първият труден боулдър, дори проблем! Сега без шапки, защото те са за гейове и содомити. Този въпросен боулдър е от типа, който е достатъчно болезнен и на някой минувач с неподготвеното око ще му е нужен GPS и наръчник на младия фантазьор. Казвам това защото логика няма! Въображението е водещо, дори преминаващо в лудост през трите боулдър състояния: апатия, агония и астрал. Не си ли минал през тях, не си достоен за килифаревска тупалка. Унесени в шляпане на слопъри и див рев, времето минава, все едно си взел едно от онези хапчета, които ти носят по едни специални субкултурни мероприятия, където не знаеш какво се е случило изобщо. Така два часа от живота на тези млади белопръсти момчета преминава в прашна тестостеронна и неконтролируемо-физическа среда.

Внезапно идва тя – прекрасно смъртоносната и завладяваща като римски легион умора. Тя е от онзи тип, в който кръвното пада и залитането на път към вкъщи става нещо нормално. Тук пропускам една важна подробност, блажено видяна от малцина. В нея е заключен вълшебен синтез между талашит, хватки и много желание, което издава извратената им същност и провинциалната им характеристика, за която психолози и психиатри правят тъпи заключения, твърдейки, че това е болест и тя е лечима.

Да си талашитен катерач не е извращение и не е отклонение от нормалната катерачна същност.

"Равновесие" фотография от Владимир Пеков

Откриване

ул. Любен Каравелов 15

19 часа 03.04.2012

Скалното катерене е стара и популярна игра, но все така непозната на масовата аудитория. Местата, където телата на катерачите се борят да запазят равновесие в противодействие на всички външни сили са скрити и отдалечени. Без филмите и снимките, създаващи образ на скалното катерене, хората извън общността трудно могат да се докоснат до нея.

Катерачите са особена социална група, колоритна и атрактивна. До голяма степен те са двойствени. От едната страна виждаме обикновения човешки облик, а от другата стои нечовешкото, странното в чисто физически план – рисковано, екстремно, доблестно. Тук идеята за цялост налага нуждата от баланс между различните идентичности.

Със серията „Равновесие”, Фотографът Владимир Пеков въвежда зрителя в света на сериозното катерене. Тя показва два контрастни варианта на тялото: горе, където се прилага силата и долу в покой. Това са катерачът и човека зад него.

Стоян Ненов

Rock climbing is an old and popular game, but still unknown for the mass audience. The playgrounds, where climbers’ bodies are fighting to keep balance against all outer forces, are hidden and distant. Without the movies and photos creating the concept of rock climbing, it would be hard for people out of the climbing communities to get into it.

The climbers are extraordinary social group with colorful personalities. Largely they are dual-faced. On one side there is ordinary human aspect, on another is hidden the inhuman, the abnormal in pure physical plane – risky, extreme and valiantly. To stay in one part, they have to preserve balance between the different identities.

With the project “Equilibrium”, photographer Vladimir Pekov is introducing to observers the world of serious climbing. It is a presentation of two constant variants of the body: on the root, where brutal force is needed and down on the ground in piece of mind. These are the climber and the man behind him.

Stoyan Nenov

Няколко въпроса за скалното катерене и катерачите

В.П. Що е катерене според теб?

С.Н. Катеренето е нещо свързано с това да пребиваваш по различни нестандартни локации, където да даваш най доброто от себе си и да се забавляваш с приятели. Ходиш до скалите, мъкнейки раница с куп, понякога тежки неща, започваш да лазиш нагоре, извършвайки причудливи стойки и така. Това е едно от най-нерационалните неща, които човек може да прави, но продължава да се извършва от края на средните векове до сега. В някои алпийски държави дори е белег за гражданска доблест. Селяните го мразят, защото за тях се припокрива с онези дейности, които те категоризират като шматкане или „да ходиш да си търсиш акъла”. Иначе е прекрасно!

В.П. Нерационално? Смяташ ли, че в катеренето няма смисъл?

С.Н. Не смятам такова нещо. Контрастът между тези, които се катерят по скали и онези, които никога няма да си мръднат гъза без директни облаги е много голям. Катерещите най-общо казано си скъсват гъзовете, за да добият пръсти – уродливи като на стари трудоваци.

В.П. Според теб катерачите се раждат такива или всеки може да се научи да бъде катерач?

С.Н. Катерачите се раждат бебета като всички останали. Не всеки може да стане катерач. Дори и много от катерещите не са катерачи в истинския смисъл на понятието. И аз не съм сигурен за себе си.

В.П. Защо хората искат да бъдат катерачи?

С.Н. В тъпите списания пише, че е заради адреналина. Може би не е точно така. Много хора, особено в по-големите градове, го правят за да си намерят компания, да добият повече популярност сред нежния пол, заради различни комплекси или просто заради самите скали. Защото те са там и изглеждат предизвикателно. Някои започват да се катерят и за да си пробият път към бизнеса с топлоизолации. (смее се)

В.П. Каква е разликата между хората, които искат да бъдат катерачи и онези които нямат такива амбиции или просто немогат да бъдат?


С.Н. Не знам. Катерачите не са чак изключителни хора. Просто им се налага да натиснат повечко за постигане на целите си. Като олимпийците, големите учени или философите например, сещаш се. Това за катерачите. Колкото до онези които нямат такива амбиции – Успех! Те си знаят. Все пак светът познава добри хора, които никога не са катерили скали.

В.П. Каква е цената която плащаш за да бъдеш катерач и какво получаваш в замяна?

С.Н. Цената е висока. Първо те боли и си мръсен. После могат да се появят проблеми като глад, студ, загуба на социални позиции и въобще всякакви мизерни фактори. Накрая колкото повече време прекарваш на скалите, толкова повече те намразва жена ти, която обикновено (ако не се катери) е абсолютно отегчена от тази ти страст. Такава е цената, в замяна получаваш главно упреци, но и много отделен ендорфин.

В.П. Къде е границата между катеренето и личния живот?

С.Н. Принципно няма ярко изразена граница. В личния живот пак мислиш за катерене наред с всичко друго. Известна граничност може да бъде открита при прекрачване на входа към апартамента ти вечер, когато се връщаш от катерене. Тогава започваш да правиш опити да се абстрахираш от скалите. Същата граница сигурно има и на вратата на офиса, за тези които работят. Има я и при отварянето на първата бира след катерене.

В.П. Кои са трите най-важни неща, които трябва задължително да направим, за да бъдем успешни катерачи?

С.Н. Първо да внимаваме в картинката. После да бъдем корави във всички измерения. И накрая, но не на последно място – да катерим с любов и любопитство към света.

В.П. Благодаря ти за това интервю.

С.Н. Моля.


































фото:Владимир Пеков

НЕПОДХЛЪЗВАЕМИТЕ 2

Започнаха снимките за продължението на изключително касовия и не по-малко брутален екшън „Неподхлъзваемиете 2”. Героите във филма вече се вихрят из родината ни. Неформалното мото на продукцията е „7 – 8 А, Бе, Це, па и колко още може!”, шегуват се от екипа.

Повечето от участниците в главозамайващия каст са вече ясни и познати отдавна на аудиторията. Тук могат да се наблюдават изпълненията на Бруслито, Роки, Бат Рамбо и други , които за сега ще останат в тайна. Режисьорът на фотографията Владо Пеков обаче, увери феновете, че ще бъдат привлечени още и още от любимите на скалните маняци звезди.

„България разполага със прекрасен ландшафт и много сценични възможности за заснемането на продукти от световно ниво. Тук духът все още е близък до примитивната свирепост на предците и това несъмнено вдъхновява всички участници в техните изпълнения.” – коментира Пеков.

От няколко седмици край гори и чуки ехтят дивите викове на екшън легендите: „ДРЪЖ ГО!, УДРИ!, АРЕЕЕЕ! МАЧКАЙ!, СТРЕЛЯЙ!, са някои от най честите позиви, с които тестостероновите машини се насъскват помежду си в нелеките начинания. Ключовите сцени се разиграват на такива живописни и благодатни локации като зловещата пещера Проходна край Карлуково, безкрайните тетевенски чукари и самобитната обстановка на тепетата в Пловдив.

Очаква се лентата да бъде готова до края на октомври и да предизвика истински фурор сред любителите на скалния екшън.

До "Piz Badile" и обратно...

Бях малко обиден на италианските Алпи, че ми причиняват подобно нещо. В два часа през нощта, малко след като бяхме слезли на хижата “Джанети” с Владо и двамата ни нови италиански приятели, лежахме на студения дъсчен под, тъй като всички дюшеци бяха заети. На повечето хора, които ще прочетат тази история, навярно е известно колко хладни и затормозяващи могат да бъдат хижите в планина като Алпите дори през лятото. Особено, когато човек е станал от сън в три и половина предната нощ, за да се катери часове наред по 1000 метрова гранитна стена, сетне да се спуска часове наред по опаката страна на 1000 метровата гранитна стена и след като е походил още малко да достигне до чуждоземна хижа в 1 часа и 30 минути – почти цяло денонощие по-късно. Всъщност това, че лежахме на пода е доста естествено, тъй като всички останали „хиляда” човека, които бяха с нас на върха на прекрасния Бадиле в 20 часа, са пристигнали в хижата около...няма значение колко по-бързо от нас. Това се случи така поради решението ни да споделим двете си въжета с въпросните италиански приятели, които по някаква причина пристигнаха на върха само с едно леко, спортно въже, та се бяха подготвили психически, да спускат 30 метрови рапели цяла нощ. Споразумението ни се стори изгодно, понеже долу тях ги чакаше колата им, с която да стигнат обратно до Бондо, а нас не ни чакаше нищо. Та ставаше дума, че останалите хора лежат на дюшеци, разполагат с възглавници и възмечтаните от мен одеяла, докато аз и спътниците ми се търкаляме гладни и примрели от умора по дюшемето.
Както и да е. Някак си приех положението, в което се намирахме и започнах да се успокоявам, след като постлах ветровката си под гърба и положих глава на дюшека, в краката на анонимен алпинист. Човекът тутакси се размърда и изглежда не беше особено доволен от появата ми. Аз обаче бях достатъчно тактичен, че да остана неподвижен там, където вече се намирах и в същото време малко безскрупулен в стремежа си да си осигуря няколко часа сън. След малко успях да се унеса, под напора на тежката умора, за няколко мига забравих в какви скапани условия съм принуден да битувам. Въпреки всичко бях доволен от изминалия ден и въобще от успеха, който така категорично извоювахме при изкачването на стената. Това бе най-голямото удовлетворение и нищо от настоящия дискомфорт нямаше значение, след като мисията ни е към своя край. Оставаше ни само да слезем до Вал Масино, да се предвижим до Бондо, обратно в Швейцария, след това да походим още 2-3 часа до палатката с багажа ни, която си стоеше в подножието на прословутия северен ръб. Тогава всичко щеше да свърши благополучно и ние да поемем обратно по пътищата на Италия, Словения, Хърватска и така нататък до България. Струва ми се, че при тези оптимистични мисли, се усмихнах леко, както бях свит на земята, а след това заспах. Будих се множество пъти и се взирах в часовника, времето не мърдаше. Прекарах на земята около час, през който състоянието ми непрекъснато се влошаваше. Измръзвах, схващах се, а нощта не искаше да премине. Тогава видях, че някой снове из коридора, гледах неясната фигура на фона на приглушената светлина и след малко бях сигурен – това е Владо. Категорично отказал да спи на земята, твърдо решен да намери по-добър вариант за прекарване на нощта. След малко научих, че докато аз съм се правил на заспал върху студения под, той успял да проникне в кухнята, откъдето задигнал няколко филии сух хляб, малко масло и бутилка кисело вино. Може би съм пропуснал да спомена в настоящия разказ, че поради големия си ентусиазъм на сутринта, преди да започнем изкачването по стената, бяхме забравили да вземем със себе си каквито и да е било пари или документи за самоличност. Както е известно, в днешно време храната по целия свят струва пари и когато не разполага с тях, човек трябва да импровизира иначе остава гладен. В същото време, българите като нас се нуждаят от паспорт на влизане в Швейцария, тъй като тази прословуто неутрална държава не е част от Евро съюза, въпреки това там важат правилата определени от Шенгенската спогодба, които все пак ни освобождават от неудобствата на визовия режим.

Както бяхме умрели от глад и умора, набързо устроихме своеобразен пир пред хижата с горепосочените продукти. Излишно е да споменавам, че това бе едно от най-вкусните яденета, които помня. Преполовихме бутилката с вино и веднага повдигнахме бойния дух. Нахълтахме обратно в спящата хижа и Владо, въодушевен от малкия ни – голям успех с вечерята, изказа увереност, че няма начин някъде по етажите да не се намират две прекрасни, меки и топли легла. Изкачихме се по стълбите и...още помня свирепата решителност, с която скочих в чистите чаршафи, завих се с тлъстото вълнено одеяло и моментално изпаднах в дълбок сън. Този път истински, пълноценен сън в италианските Алпи, на третия етаж на хижата „Джанети”.

Потъваме в меките матраци и сънуваме скали и движения, катерим се нагоре. Метър по метър приближаваме върха и се смеем. Карабинери, примки, две разноцветни въжета и огромен, лъскав комплект френдове. Всичко това – леко и приятно на пипане ни помага в най-важното и забавно начинание през цялото лято. Движим се бързо, нещата вървят по-гладко, отколкото сме си ги представяли. Цялата фрустрация от неуспешния ни първи опит преди два дни, когато се изгубихме, е изчезнала безвъзвратно. Пред нас пъплят няколко свръзки от концентрирани немски, италиански и холандски алпинисти, екипирани като на снимките в каталозите. Всъщност ние се движим почти на чело, а изброените чуждоземци са зад нас. Изпреварваме сериозните катерачи, правейки истински слалом около линията, по която е минал великият Рикардо Касин през далечната 1937 година. Плочите наоколо са приятни – леко полегнали и с едър позитивен микрорелеф, така че можем да се движим бързо, преминавайки по 100 метра на френска свръзка; радваме се на любимия гранит като малки деца. Правим снимки, ядем шоколад и пием прекрасна ледникова вода. Когато пожелаем си позволяваме да се бавим, така или иначе трябва да внимаваме за другите и да се съобразяваме със скоростта на това интернационално катерачно влакче, в което участваме. Виждам най-възрастните италиански алпинисти да се усмихват сърдечно. Тупат ни приятелски, когато се срещаме по площадките и повтарят „Комплименти, комплименти регаци...” след като преминаваме двете по-трудни въжета и прословутите камини, през които преминава маршрутът на Касин. Преодоляваме пасажите с истинско удоволствие, ние – „ненормалните”, облечени в леки спортни одежди, вместо в каталожни алпийски материи, нахилени българчета. Играем си по маршрута като на катерушка – катерим се, разговаряме, смеем се шумно, дишаме въздух с пълни гърди и снимаме, снимаме, снимаме...

Отворих очи отново след два часа и половина. Очакваше ни ранен и студен алпийски старт, както се казва. От съня ме измъкнаха шумовете на пробуждащата се хижа. Часът беше 4 и 30 минути, което за тези места си е съвсем нормално време за ставане. Разбутах Владо, който изглежда изобщо нямаше намерение да излиза от постелята скоро и му казах, че трябва да слизаме долу, ако не искаме да изтървем двамата италианци, които бяха жизнено важни за предвижването ни до Бондо. Намерихме въпросните на една от масите в снощната спалня, която се беше преобразила на столова. Пихме по едно бързо кафе и тръгнахме да бързаме надолу към Вал Масино. Нямахме търпение да се измъкнем от планината и вече да приключваме с тази работа. Спуснахме се по двучасовия наклон към градчето със свирепо темпо. Около 8 часа пристигнахме до превозното средство на италианците, които отдъхнаха и започнаха да раздават поздравления за успешния завършек на мисията. Радвахме се заедно с тях, въпреки че ни чакаха час и половина път с кола и още три часа изкачване до палатката. Събрахме цялата си останала решителност и се качихме в колата...
Возене с лека и неангажираща музика, трек до хижата „Саш Фюра”, топъл чай и ето, че пристигнахме благополучно до изходната позиция, без дори да имаме проблеми на влизане в Швейцария.

В този момент – гладни, уморени и изтръпнали, бяхме обладани от най-голямото доволство на света. Знаехме, че сме завършили основната и най-трудна част от приключението си, изкачили сме върха. От сега нататък да се гордеем с това бе наша привилегия и неоспоримо право. Вече нищо не можеше да ни уплаши, камоли да ни спре, по обратния ни път към дома. Чувствах се безсмъртен. Безсмъртен не по някакъв измислен поетичен начин или като кой знае какъв герой, а като един своеобразен Дънкан МакЛауд. Бях нинджа и Люк Скайлокър едновременно, и с раницата си на гърба – силен и безкомпромисен като вол. Два български вола, станали пословични с шест дневния си престой около почти туристическата, алпийска класика „Пиц Бадиле”.
Тогава не знаехме какво ни предстои по пътя до България на автостоп, колко ще ни отнеме и от къде ще ни преведат обстоятелствата и късметът ни. Тези неща засилваха допълнително приключенската обстановка и ни караха да се чувстваме прекрасно. Няколко дни по късно щяхме да се разхождаме през нощните предградия на Леко, да пием бири по площадите на Венеция, да се смеем през цяла Словения и да ни пердаши проливен дъжд по време на националния празник на Хърватска. Още не знаехме тези неща, но и те нямаха значение, понеже най-важно си остава катеренето...разбира се!

Факти:

“Piz Badile” (3305м) се намира в планината „Бергалия”, на границата между Италия и Швейцария. Подстъпът към него се извършва от градчето Бондо на 5 км след швейцарския граничен пункт. От него тръгва път към хижата “Sasc Füra”, част от който може да се премине с кола по перфектен път, което спестява около 1 час ходене. Достига се до бариера с малък паркинг, от където продължава стръмна пътека, която се преминава за около 2 часа и 30 минути.
На практика хижата е разположена в началото на северния ръб на върха. На 30-40 минути по платото в посока към върха има добри възможности за бивак.
Вода се набавя от преспите в близост.
Вариантите за слизане от върха са два: на рапели по северния ръб, което отнема значително повече време или по добре организирания и значително по къс рапелен път, на Юг към Италия. При втория вариант се стига до хижата „Gianetti”, където може да се спи безплатно на дюшеци (ако пристигнете навреме). В такъв случай неудобството се състои в това, че трябва да се върнете обратно до Швейцария през Вал Масино, за да съберете нещата си. От тази гледна точка добър вариант за бивакуване е къмпингът в Бондо, при който за изкачване на върха се тръгва само с нещата, които така или иначе ще носите със себе си по стената. Така се спестява ходенето обратно по пътеката до “Sasc Füra”, но не и парите, които трябва да платите на хижата в случай, че желаете да поспите преди изкачването.
Ние смятаме, че най-добрият път за достигане до Бондо от България е със самолет до летище “Bergamo”. Полетът трае 2 часа. Билетът до там с включен багаж и всички такси може да струва по-малко от 50 лв, ако се резервира предварително. От летището до Бондо има 120 км, които могат да бъдат преминати с влак или кола под наем, което за 4 членна група е може би най-рентабилният вариант. Може да се пътува, разбира се и на автостоп, което съвсем не е толкова сложно при такова късо разстояние.
Храна може да се купи на доста ниски цени от селата и малките градчета в Италия. Това всъщност е препоръчително, тъй като стандартът в Швейцария е висок.

Снимки:

Piz Badile 2010